Поради 8 причини

Защо си заслужава да остана да работя в България?

 

Д-р Иван Богданов

 

 

„Поради 8 причини!”

 

Доц. Кирил Праматаров

 

Така, в своя стил, би отговорил един от моите учители в дерматологията. Всъщност числото 8 не е важно, може би просто му е любимо. Важно е да стане ясно, че причини има. А причини може би е имало, когато той си е задавал този въпрос и той наистина е останал да работи в България. Вярно някои от неговите 8 причини сигурно са били свързани с последствията от това да напуснеш НР България и да станеш невъзвращенец със всички произтичащи от това последствия. Сега републиката вече не е „народна” (не че някога е била) и на народа не му пука много дали тихомълком ще се изнесеш оттук и ще отидеш да лекуваш хер Гюнтер Мюлер и съпругата му Хелга, примерно. Болестите са си същите навсякъде по света, само дето за семейство Мюлер ти ще си „хер Доктор!”, а тук си просто „докторче”. Така че каквото остава от тези 8, трябва да е достатъчно сериозно, за да те мотивира да останеш да работиш в Р България.

 

„Мила Родино,

ти си земен рай!”

 

Цветан Радославов

 

Дали Цветан Радославов би написал същото днес в държавата, чиито поданници пребивават в нея все едно са за кратко и под наем, цапат целогодишно и „чистят за един ден”, уж си знаят правата, ама все си забравят задълженията. Дали забили нос в измамната сигурност на „дензадневието” просто не смеем бъдем честни със себе си - от страх ли, от мързел ли или от рутина, а може би от прост инат отказваме да се замислим за бъдещето? И като казвам бъдеще нямам предвид периода около следващата заплата, а едни 20-30 години напред, когато децата ни ще са на нашите години. Дали те ще пишат „Защо си заслужава да остана да работя в България?“ или няма да им се налага? Или може би ще бъде "Warum es sich lohnt zu bleiben, um in Deutschland arbeiten?" или "Pourquoi est-il la peine de rester travailler en France?". Дори не искам да говоря за това колко е трудно да се отгледа дете в България, когато и двамата родители са специализанти. Не искам и да обсъждам темата със заплащането, защото ми е унизително и ме е срам. Повече от всичко обаче ме притеснява какъв човек ще израстне моят син и дали искам това да стане в България. Аз съм израстнал в семейство, в което възпитанието и образованието бяха от най-голямо значение. В „моята малка държава” моите родители ме научиха да уважавам чуждото лично пространство, стимулираха ме  и ме подпомагаха според възможностите си и малко отвъд тях, винаги когато съм избирал да продължа образованието си. Винаги са уважавали личния ми избор. Изобщо не им е било лесно – инвестицията е огромна – аз съм на 31 и продължавам да уча и „срам не срам” все още до голяма степен разчитам на тях. „Моята малка държава” също преживява тежка финансова криза.  В нея обаче изборите се правят така, че следващото поколение да не съжалява за тях. Вярно образованието не носи непосредствена възвращаемост, но е добра дългосрочна инвестиция. Това българските политици очевидно не го осъзнават, но пък и ние не ги надценяваме дотолкова, че да го очакваме от тях.

 

“Идиокрация – държава управлявана от идиоти”

 

Wiktionary

 

Има такъв филм. Щеше да е смешен, ако не беше тъжен. Нямаше да е тъжен, ако не беше верен. Не е правен за България, но все едно че е. Накратко филмът разказва историята на двама средностатистически американски граждани, които след секретен военен експеримент се събуждат след 500 години в бъдеще, в което реклама, комерсиализъм и културен анти-интелектуализъм са оказали огромно влияние върху естетсвения подбор на човека, водейки до поява на видиотено човечество лишено от интелектуално любопитство, социална отговорност и нормални представи за правосъдие и човешки права (Wikipedia).  На нашата държава едва ли ще са и нужни 500 години за да постигне този ефект. Процесите, както са описани, вече са започнали. Едва ли има държава, в първия, втория или третия свят, която толкова методично да съсипва авторитета на образованите си хора. Не става дума само за пари, а за медийна политика, която превръща личности със съмнителен морал и интелектуални достойнства в „герои на деня” и в същото време клеветѝ цели съсловия с некомпетентни и тенденциозни кампании. Целта е ясна – повече идиоти – повече лесни за манипулиране избиратели. Макар и полезни за политиците, последиците от такава политика неминуемо ще са катастрофални за държавата. Вярно, все още имаме лекари „за износ”, но тази професия става все по-малко привлекателна за младите хора. Критериите за прием стават все по-ниски и въпреки това желаещите са все по-малко. Скоро ще можем да предложим само шофьори, общи работници, келнерки и проститутки и изглежда никой не се стряска от тази перспектива. Всичко е наред, стига да не се увеличава „потребителската такса”.

 

„О, неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин..."

 

Паисий Хилендарски

 

Не ме се срам, че съм българин. Не ме е срам защото родителите ми са българи, а мен не ме е срам от тях. Не ме е срам, защото учителите ми са българи, а мен не ме е срам от това, което знам. Но признавам, че понякога ме е срам да се нарека българин. Срам ме е, когато гласуват бюджета за наука и здравеопазване, срам ме е, когато гледам българските телевизии и чета българските вестници, срам ме е от овчедушието и примирението на моите съграждани, но най-много ме е срам от собствената ми безпомощност да променя всичко това. 

 

„Мъдрият човек трябва да знае, че е наследник на миналото, но и родител на бъдещето”

 

Хърбърт Спенсър

 

„Защо си заслужава да остана да работя в България?“ – Ако трябва да съм честен – не си заслужава!  Изправен пред отворените ѝ граници, не изпитвам и капчица сантимент към тази държава. Какво бъдеще може да предложи тя на хората като мен? Високи доходи? Авторитет в обществото? Възможности за професионално развитие? Няма да стане – нито сега, нито в близкото или далечно бъдеще. Оставайки тук, ще обрека и децата си на същата съдба. Как да им обясня, че си струва да учиш? Как да ги мотивирам? Сега синът ми ми вярва, защото е малък и все още съм герой в неговите очи. Но ще порасне, ще ме развенчае, ще се замисли, а аз няма да имам увереността да настоявам, че това е верният път. Не и докато чува отвсякъде, че магистратите са корумпирани, лекарите са убийци, учените са шмекери и няма нужда да си губиш времето в университет, защото всичко се купува – дипломата също. Аз искам синът ми да ме уважава. Искам да ме уважава, както аз уважавам моите родители. Затова съм длъжен да взимам правилните решения, да му седя зад гърба и да инвестирам. В „моята малка държава” това е моето наследство и пак там това е моят дълг. С „голямата” държава – България не успяхме да изградим такива отношения. Тя не се интересува много от мен и аз не ѝ се чувствам длъжен. За мен е без значение дали ще лекувам Мюлер или Иванов. А за вас?