По време на 26-ия Конгрес на EADV в Женева, екипът на Prodermaclub.com посети Европейският център за ядрени проучвания (CERN) и най-накрая се накани да сподели преживяното.
Всичко започна преди няколко месеца и един случаен разговор, който се завърза около един течен азот и беше повод за запознанството ми с една от най-интересните личности, които имам удоволствието да познавам. Нямам навика да разпитвам пациентите си за професията (освен ако няма отношение към заболяването), не съм от КАТ, но се зачудих кой друг би могъл да е ползвал толкова течен азот в работата си. И така стана въпрос, че Иван е физик и живее в Женева и аз почти на шега го попитах дали не работи в CERN. Трябва да си призная, че не бях очаквал да срещна в живота си, при това случайно, на живо служител на CERN. В моите представи това място беше нещо като Валхала, в което се носят над земята нобелови лауреати, а охраната е като в „Зона 51“. Впоследствие се оказа, че съм бил много далеч от истината, с изключение на нобеловите лауреати. И като казвам Валхала, религиозното сравнение изобщо не е случайно, защото за всеки порядъчен „nerd”, това място е нещо като Мека, Йерусалим или Упсала или нещо като храм на Фундаменталната наука – на знанието заради самото знание, една „разточителна непрактичност“, която в крайна сметка винаги се е оказвала отлична дългосрочна инвестиция.
Та покрай този разговор се престраших да попитам Иван, дали е възможно да посетим CERN на един импровизиран „хадж“, докато сме на конгрес през септември. Той прие с такава лекота, че като размислих после ми се стори, че това е едно от десетките обещания, които човек всеки ден дава „ей така“ като: „Ще се чуем, да се видим…“, „Ще ти звънна за по бира“ и т.н. Когато му писах, месец преди конгреса, той взе нещата изключително присърце и само за ден вече имахме програма по часове, съгласувана и одобрена и нашата весела „нърдовска“ компания застяга молитвените килимчета и отвори учебниците по физика за 7-ми клас, за да преговори малко физиката на елементарните частици.
На уречения ден, в уречения час чакахме на последната спирка на трамвая като деца, които предстои да ги водят в Дрисниленд. Иван дойде, точен като швейцарски часовник с план разграфен до минути. Започнахме обиколката от най-голямата атракция: детектора „Атлас”.
Сградата на Атлас.
Атлас е нещо като диаманта в пръстена на ускорителя. Мястото, където се случва най-интересното. Ако по дългото 27 км трасе на синхротрона само се ускоряват едни протони, то точно при Атлас те се сблъскват една в друга. Това действие води до поява на съвсем нови частици, които учените засичат, чрез специални детектори. Това е и мястото, където през 2012 е засечен митичният „Хигс бозон“ (името идва от откривателя на субатомната частица Peter Higgs, а не от „Студио Х“, който за това свое откритие получава Нобелова награда за физика заедно с François Englert през 2013 г.). На това място се изучават и т.нар. „екстра измерения“, както и частиците, които изграждат тъмната материя. Понеже тия работи не са много лесни за изучаване Атлас трябва да има исполински характеристики и той си ги има: 46 m дължина, 25 m височина и 25 m широчина, и тегло от 7000 тона. Това, в общи линии е най-големият детектор за елементарни частици, построяван някога. Така и не успяхме да го видим на живо, защото в момента работеше и пръскаше радиация.
Самият Атлас.
Модел на Атлас.
В сградата над Атлас, който е дълбоко под земята има зала, в която имахме възможност да гледаме 3D визуализация на процесите, които протичат в детектора. В комбинация с адаптираните като за доктори обяснения, които Иван щедро сипеше през цялото време, почти успяхме да разберем едни 2-3 неща. Кимахме обаче замислено през цялото време, за да не изглеждаме глупави. В същата сграда е и контролната зала на Атлас, в която се работи 24/7, защото човек не знае в кой момент ще дойдат бозоните. Хората си вършеха работата без да обръщат внимание на очилатите примати, които се снимаха пред витрината. Не им е лесно!
Кoнтролната зала на ATLAS.
Следващата спирка бяха ускорителите. В множествено число, защото не е един, а няколко. Построени са един след друг в продължение на десетки години, всеки следващ по-голям, за да се стигне в крайна сметка до Големия адронен колайдер (LHC). Тяхната цел е да ускоряват протони или положително заредените ядрени частици на атома. Протоните се получават от водород (в чиито атом има един протон и обикалящ около него електрон), загрят до състояние на плазма, от която постепенно се отделят електроните. Следва подаването им към първия и най-малък ускорител, после към вторият и т.н. докато се стигне до LHC, където енергията на протоните може да достигне 6.5 TeV (шестцялоипеттераелектронволта).
Схематична подредба на ускорителите.
Аз самото число трудно си го представям, да не говорим за енергията, която изразява. Иван сподели, че тези, които не се сблъскат, се изстрелват в специално хранилище с приблизително толкова бетон, колкото има в основите на фамозната АЕЦ Белене. Енергията на сблъсъка им с бетона се равнява на тази на ТИР, движещ се с 65 км/ч, с малкото уточнение, че цялата тази енергия е концентрирана в точка с размер на сечението на концентриран сноп с няколко протона в него. Това е и единственото радиоактивно място в целия комплекс. Поредицата от ускорители, построени един след друг и всеки следващ – по-голям от предишният, прави това място неповторимо в буквалния смисъл на думата. Дори сега целият Велик китайски народ да впрегне челичени мишци да гради подобна структура в прослава на още по-великата Китайска комунистическа партия, ще им трябват горе долу толкова години, за да построят отново стъпка по стъпка цялата каскада ускорители. По-лесно им е да пратят тайконавти (китайски космонавти) на луната, което се и опитаха да направят преди космическата им станция да започне неконтролируемо да се спуска към земята. Успех!
Слизането под земята, при ускорителите е възможно само, когато те не работят, поради опасност от облъчване. За съжаление в момента на нашата визита работеха и ние успяхме да видим само впечатляващата система за достъп. В миналото, достъпът е бил с един от тези жълти ключове. Взимаш, отключваш и слизаш. За да бъде пуснат ускорителят е трябвало всеки един от тях да си е на мястото. Проблемът е, че ключове се губят и в такъв момент се налага смяна на цялата инсталация, което е тежало доста на бюджета. Сега има нова инсталация за достъп със скенер за ирис и въобще модерна работа, но са си оставили ключовете за спомен. Това показва само, че учените освен практични и разсеяни са и сантиментални хора. Аферим!
Жълтите ключове.
За да уважим историята, минахме да разгледаме и Баш-първият ускорител, който е бил на повърността, а не дълбоко закопан, както са сегашните. По тази причина е бил разположен зад няколко метра бетонови стени и врати по-дебели дори от тези на партийния дом. Чарковете на вратата: гайки, резета и т.н. са буквално като от дома на Гаргантюа.
Чаркове.
Сега това място е отворено за туристи и има невероятна мултимедийна програма, която прожектира устройството на ускорителя върху самите компоненти на реалната машина – все едно гледате отвътре без да я отваряте. Презентацията може да бъде гледана на всички езици на държавите членки на CERN, сред които е и България.
Първият ускорител на CERN.
Моля изберете език!
Огромният бюджет на CERN е резултат от годишните вноски на всички страни членки на организацията. Всяка страна плаща своят дял, който се формира въз основа на Брутния вътрешен продукт на съответната държава. Най-големият дял естествено се пада на Германия, за което едно голямо „Данке!“. Нашата скромна лепта възлиза на 0,1% от целия бюджет на центъра или както приблизително го изчисли Иван, всеки един от нас годишно дава за CERN сума равняваща се на едно кафе (с мляко или без не стана ясно). Аз лично доброволно бих се отказал от всички кафета, че и от чая, ако се налага. Хубаво е, че не го изчисли в ракия – има някои свещени за българите неща. В крайна сметка се оказва, че България е една от страните с най-добра възвращаемост на инвестицията, тъй като по право ни се полагат част от поръчките за оборудването. Това успяхме да видим с очите си в следващата спирка от нашата обиколка, която беше и мястото, където се тестват компонентите на LHC.
Прочутите в цял свят русенски стендове.
Тези сини тръби, които виждате на снимката се поставят, за да бъдат изпитвани върху стендове (големите жълти неща отдолу), произведени в машиностроителния завод в Русе. Тези тръби са – най-важният компонент от 27 километровият кръг на ускорителя. Следващият се очаква да е дълъг около 100 км и в Русе вече радостно потриват ръце.
Акордеона.
Сребристите пръстени, които се виждат на снимката и приличат на акордеон са местата, където се обират луфтовете от топлинното свисане на материалите, подобно на онези фуги по мостовете на магистралата, които правят „Тадъм-тадъм“, като преминавате по тях. А разширение има, защото за да се получи магнитно поле, което да задържа протоните в стегнат сноп, се налага по едни мьобиево -титаниеви намотки да се пуска колосално количество ток. Това от своя страна би отделило огромно количество топлина, ако не беше охлаждането с течен хелий до температура малко по-висока от абсолютната нула, чиято основна функция всъщност е да осигури т. нар. суперпроводимост, без която цялата работа просто няма как да стане. Повреда в тази система води до толкова бързо и мощно нагряване, че топлината се отделя като взрив, което все пак се е случило веднъж и е довело до подскачане на няколко тръби с около метър, авария, лек трус, спиране на работа на ускорителя за няколко месеца и неподправен възторг у група любители на теориите на конспирацията. Ето за това е толкова важно всичко да се тества толкова прецизно на НАШИТЕ ЖЪЛТИ РУСЕНСКИ СТЕНДОВЕ.
Суперпроводници до еквивалента в обикновени проводници (които не са правени в Русе).
Следващата спирка от обиколката беше във Франция. За малко се почувствахме като в Центъра за контрол на полетите в Хюстън, но без „проблем“. Тази част от CERN е построена по инициатива и с частично финансиране от нобеловата награда на шефа на въпросният проект. За съжаление не беше там и не успяхме нито да го видим, нито да го пипнем за късмет и нобелово вдъхновение. Като шеф, ако не друго, поне не му се налага да идва на работа в събота, когато отидохме ние. Още с влизането се вижда макет на Международната космическа станция (ISS), над който на голям екран върви предаване в реално време от самата станция. В този център всъщност се обработват данните от детектор за елементарни частици, разположен на ISS, точно където показва Иван.
Мястото на детектора на Международната космическа станция.
Детекторът.
Целта е да се прихванат частици от космоса, преди да навлязат в атмосферата и да започнат да се удрят като билярдни топки в атмосферните частици и разбира се, да се разпадат до други частици, които вече не са същите частици, които ние искаме да видим. Ако нищо не разбирате от моето обяснение изобщо не се притеснявайте – и аз нищо почти не разбирам. Тия дето разбират взимат нобелови награди, а ние продължихме към последната спирка от обиколката.
Така накрая стигнахме до изчислителният център на CERN. Голяма зала, работеща 24 часа, 7 дни в седмицата и разполагаща със 110 000 процесора и 10 000 сървъра. Това е мястото, където се обработва цялата получена информация от всички проекти, разработвани в центъра. Информацията е толкова много, че от момента на засичането на митичния Хигс бозон до момента, в който гръмва шампанското след обявяването на новината, изминават няколко месеца. Разбира се, преди една такава новина да бъде съобщена на широката публика, всяка запетайка от резултатите се проверява многократно. Това не е като да ти се присъни, че планетата Нубиру ще се блъсне в земята на 15 октомври и това моментално да се превърне в неоспорим факт за една немалка част от населението, поне до 16 октомври. Всъщност количеството информация е толкова необятно, че за да се осигури необходимата изчислителна мощ е построен втори подобен изчислителен център в Унгария.
Изчислителният център - сърцето на CERN.
Интересен факт е, че CERN разполага с най-бързият интернет в света и това най-вероятно е поради две причини: първата е, че им трябва и втората, според мен по-важната е по заслуги, защото именно тук е създадена World Wide Web (www).
Един от двата първи сървъра в света, които са в основата на the World Wide Web.
Това изобилно високоскоростно благо и изконно човешко право те споделят щедро с град Женева, защото са пичове. Впрочем в хотела в Женева използвах най-бързия интернет, който съм срещал извън България. Към изчислителния център има малък музей с експонати от техника използвана през годините като този компактен твърд диск, който навремето е струвал точно 100 000 швейцарски франка.
Very Hard Disk.
Накрая на обиколката попитахме Иван с какво основно се занимават CERN в момента, след като Хигс бозона вече е засечен. Оказа се, че сега усилията са насочени основно в проучване на състава на тъмната материя и антиматерията. Знам, че звучи като заглавие на второразряден научнофантастичен хорор филм. Всъщност е доста по-интересно, макар и без евтин мистицизъм. Да се синтезират античастици не било чак толкова трудна работа, но да се сглобят антиатоми и съответно антиматерия (дори и прост антиводород) се оказва бая сложно нещо. В момента това, което можем да си позволим с нашето „кафе без мляко на година“ е да създадем и съхраним около 4-5 атома антиводород… не грама, а атома. Не вярвайте на Дан Браун – Ватикана е в безопасност… поне засега.
На тази снимка не се виждат, защото сме ги скрили, три стъкленици с антиматерия и две черни дупки. Следваща спирка - Ватикана.
Друга голяма заблуда са прословутите черни дупки, дето ще погълнат земята, ако излязат извън контрол. При сблъсъка на протоните, наистина, на теория биха могли да се създадат условия за поява на подобен феномен, но те (дупките) биха били толкова малки и толкова нетрайни, че я разберем, че са станали, я не. Към този момент, да се постигне достатъчно голяма и стабилна черна дупка, е просто невъзможно. А и за успокоение на всички параноични фантазьори, никой не се и опитва да ги прави. Както споменах още в началото, при нашето идване очаквахме да заварим строго охраняван обект, военни с маски, кучета с намордници, скенери и ниско прелитащи хеликоптери. Оказа се, че всеки който иска може да отиде и да разгледа CERN, като за целта има организирани групови посещения, които са напълно безплатни и на роден език за всички поданици на страните членки на CERN. Това е защото колкото и да не Ви се вярва там смятат, че щом плащаш за нещо, трябва да имаш възможност да отидеш и да видиш с очите си как се харчат парите ти. Пробвайте с подобна логика да отидете на обиколка в парламента или в Министерски съвет, или на строителната площадка на АЕЦ Белене! Ако решите да го направите Ви съветвам добре да помислите за кого ще използвате полагащото Ви се едно телефонно обаждане.
За финал съм си оставил няколко реда, в които да благодаря на Д-р Иван Глушков, за всичко: за това че прие да ни разведе в своя почивен ден, за това че направи най-интересната възможна програма и стройна организация буквално по минути, за да може да видим всичко, което си заслужава, за това че без много eye-roll-и отговаряше на всичките ни малоумни въпроси и продължи да отговаря, дори когато Доц. Дърленски заспа в залата над ускорителите… въобще за цялото невероятно преживяване, но най-вече за това, че ни изтърпя, дори когато се държахме като умствено изостанали тийнейджъри на училищна екскурзия.
- Мога ли да пипам?
- Да, само не натискай голямото червено копче!
- Кое? Това ли?
Accelerating science - The Bulgarian way.
Да ти намерят мястото.
Опит за ускоряване на едни МНОГО елементарни частици.
Благодарим му и за това, че вдъхновява млади българи да се занимават наука и нямам предвид нас тримата, защото ние вече нито сме млади, нито се вдъхновяваме. Имам предвид деца от български училища, които отиват да работят в CERN по проекти, при това реални и стойностни проекти, а не да правят 3D макет на Атлас от кибритени клечки. Няма смисъл да се залъгваме, че някое от тези деца ще остане да работи в България. Но някои от тях може да останат в Европа и да блъскат частици от любов към знанието вместо да си блъскат главите как да оцелеят с 300 лв заплата в БАН.
В крайна сметка си тръгнахме с приятното усещане, че ни се е случило нещо, което ще помним цял живот.
Български "nerd" заснет по време на приятното усещане след посещение в CERN.
Купихме си каски, не от страх, че ще ни падне нещо на главата, а за да задържаме налягането на огромното количество информация, което натъпкахме по време на обиколката. Моята каска дадох на сина ми за ползване, докато отиде да си вземе своя, а и за да задържа каквото успее да научи. На всички останали пожелавам да имат възможността да отидат, да видят, да чуят, да пипнат и да научат.
Рязко спадане на вътречерепното налягане след сваляне на каската.
Иван Богданов
|